Песен за човека | Pesen za choveka (ইংরেজী অনুবাদ)

Advertisements

Песен за човека | Pesen za choveka

Ние спориме
двама със дама
на тема:
„Човекът във новото време“.
А дамата сопната, знаете –
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.
– Почакайте – казвам, – почакайте,
нека… –
Но тя ме прекъсва сърдито:
– Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и… после му станало леко. –
Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. –
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.
Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и… съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.
И после разправял:
„Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти – ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може…“
Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплавал чудесен –
и после
заспивал
усмихнат…
Но в коридора
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. –
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
„Хайде, стани.“
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.
Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил –
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
– Да тръгнем ли? – казал.
– Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
„Веднъж да се свърши…
Загазил си здравата, брат.“
Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.
„Тя – моята – свърши…
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден…“
Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. –
Човекът спокойно, тъй – дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
„Браво, човек!“
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.
И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? –
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
„Ужасно! Ужасно! – Разказвате,
сякаш
като че там сте били!“…
Какъв ти тук ужас?! –
Той пеел човека. –
Това е прекрасно, нали?
 
RaDeNaRaDeNa দ্বারা রবি, 06/10/2019 - 20:36 তারিখ সাবমিটার করা হয়
সাবমিটার এর মন্তব্য:
ইংরেজী অনুবাদইংরেজী (poetic, rhyming)
Align paragraphs
A A

A Song for Mankind

On a subject debating
I am with a lady;
and the theme:
“Modern man, as he seems.”
And the lady, abrasive – you know –
gets evasive, wildly stomping her feet,
even cries.
Throwing muddy objections
upon my complacence,
hailing verbal
assaults from the skies.
“Wait a minute – I say – wait a minute,
just let me…”
But in anger, she quickly intrudes:
“Stop, I beg you!
Man doesn’t deserve your defenses –
he is vile and I hate him – he’s crude!
I have read someone killed,
someone murdered his brother,
he chopped him to bits with an axe.
Then, washing himself,
went to church – so I gathered –
and… felt good and clean
after that.”
Slightly baffled, I shivered. The silence was heavy,
but I am
somewhat challenged
with theory,
so I tried
in a gradual,
friendly endeavor
to enlighten, a story delivering.
The story took place in a village (Mogilla).
The father had hidden
some cash.
The son, finding out,
took the money
and killed him,
committing the crime in a flash.
And then in a month,
or a week down the river –
arrested, in trial he stood.
Except, in a trial, no prizes are given.
The sentence was death, understood.
They took him away; the malevolent
villain
in prison was locked: what a sound…
In prison, however, he met people decent –
the killer
humanity found.
I struggle to think of the stuff
he was made of,
the mixture of rightness
and wrong.
But there his fate
like a book was narrated,
made clear to him in a song.
And then he was saying:
“Man, how did I stumble,
and now – at the gallows
I’ll sway.
You’re needin’ for bread,
step astray
in your troubles –
and then you’ll be rotting away.
And so you must wait like a beast,
to be slaughtered,
wherever you turn – is the knife.
Oh, sadly,
oh, sadly
the world has been ordered!
But things could be different in life…”
And there, the melody
slowly beginning,
the words he would quietly tell;
miraculous, life would emerge
with his singing –
then smiling,
he slept
in the cell…
But in the hallway
they quietly called.
Peacefulness followed below.
Someone the door started opening slowly. –
People. A guard stood in tow.
One of the visitors,
timid and listless,
softly commanded:
“It’s time.”
People stood watching
with empty indifference
walls, grimy shadows behind.
And so the victim
understood quickly
it would be over,
and soon.
Upwards he jumped,
and the sweat wiping swiftly,
bristled his rage like a bull.
But little by little,
the bitter forgetting –
his fear discarded, to die,
the man understood –
and it brightened his spirit.
“Let’s go? Very well,”
he replied.
He left. And behind him,
they walked at a distance,
and shivered from cold to the bone.
The soldier was thinking:
”Oh, brother, he’s finished…
The end will be soon. He’ll be gone.”
Out in the hallway
they quietly called.
Darkness to corners had flown.
Into the yard they arrived,
one and all –
up, standing tall,
came the dawn.
The man at the dawn shining brightly
looked silent –
a star bathing there in bliss,
and then he reflected
on his burden vicious,
the human condition,
ill-fated,
and ruthlessly slated
abyss.
“My destiny’s over –
I’ll hang in the balance.
But ain’t this much bigger
a thing?
And life will continue, more sweet
than a ballad,
more lovely than sunshine in spring…”
He mentioned the song.
And he had an idea.
A light blossomed out in his eyes.
A smile incandescent, expansive appeared;
he stood back and sang to the skies.
Perhaps you might think
the occurrence is hiding
a certain hysterical trend –
feel free to examine, however you like it,
my friend, you’ll be wrong
in the end!
The man, steady phrases arranging
serenely,
and bravely, unfolded the lines.
Those people – they looked at him
madly and keenly,
they watched him with fearful eyes.
And even the prison
was shamefully trembling,
and darkness took off, on the run.
The stars, smiling, heard from above,
and exclaiming,
said: “Human, you there – well done!”
The rest is transparent – the rope,
firmly fastened –
and gripping his neck,
to the death.
But there, in the twist of his lips’
blue horizons,
the song kept unfolding its breath.
And now the conclusion
will add to the drama –
just picture the scene in advance:
my friend started crying, the desperate madam,
and yelled out, as if in a trance:
“How horrible! Horrible! You are narrating
as if you were there, you see!…”
No horror, but quite the reverse! –
He was singing. –
Magnificent, don’t you agree?
 
* Don't forget to click 'Thanks' if I helped you
* Не пропускайте да благодарите, ако съм ви била полезна
RaDeNaRaDeNa দ্বারা বৃহস্পতি, 10/10/2019 - 12:13 তারিখ সাবমিটার করা হয়
"Песен за човека | ..." এর আরও অনুবাদ
ইংরেজী P, RRaDeNa
মন্তব্যসমূহ